МИЛОСТ ЗА ЖИВИТЕ

Не разбирам защо винаги се сещаме за някоя ярка личност едва след като напусне този свят. Защо не можем докато е сред нас да засвидетелстваме признателност, да покажем че я ценим, че той - творецът, актьорът, поетът, не е забравен! Може би нашето признание ще дойде в правилния момент, точно, когато има нужда, за да му вдъхне кураж, сили, увереност – че това, което той прави не е забравено, че има смисъл, че още радва хората... че е ценен, въпреки. Защото винаги има "въпреки"...

За кого, каква е ползата да се сещаме за делата му, след като си отиде? Макар, че това е характерна човешка проява от как свят светува, и има своето обяснение... вижте живота на класиците. Много от тях приживе дори са били отхвърлени от средата си.

Пресни примери.

Андрей Баташов

Докато беше жив, мнозина го коментираха крайно неласкаво, по форуми под статии за него, дори го плюваха, изведнъж умря и светът заплака. Знайни и незнайни нему познати поставиха жалейки на профилите си в социалната мрежа в дълбоко прискърбие. И всички изведнъж му станаха приятели, покрусени приятели...

Amy Winehouse

Една певица, която малцина са слушали. Просто малко от нещата й са наистина слушаеми. Аз лично имам няколко любими песни от нея, но когато съм ги пускала, масово биват подминавани, никой не се впечатлява. Изведнъж умря и социалната мрежа се превърна в рефрен на Ейми Уайнхаус. Всичко затуптя в ритъма на "I'm gonna lose my baby"... Хора които за първи път чуват нещо от нея, "скърбяха". То е наистина голяма лична загуба да си отиде певица, на която едва ли знаеш как точно й се пише името, и надали си слушал нещо от нея, ама нейсе. Не че е лошо да отдадеш почит, напротив, но премногото и неестествена такава, ми идва малко лицемерно. Почва да лепне като петмез от турска баклава. Ако толкова си я харесвал, защо допреди кончината й не пусна ни веднъж нейно парче? Въобще, беше ли чувАл за нея..? ениуей.

Велко Кънев.

Тук вече ще замълча. Сърцето ми трепва. Той е от онези, които те докосват, не само с талант, а защото е от тихите и силните. Дето плачат сами..."И не ръкомахат. В гръб не забиват ками. И не молят никого. Мъката тях не ги ломи, прави ги по-всемогъщи. Силните плачат сами. Но времената обръщат.." - така се казваше в едно стихотворение...

Той си отиде в самота, социална самота. Дори с тежката си болест е продължавал да работи, до последно докато е могъл, без да се оплаква, без да натрапва драмата си на обществото, без да я преекспонира, да извлича дивиденти. Без да крещи и да иска. Нямаше кампании за набиране на дарения и смс-и, социални групи „Да спасим Велко Кънев от рака”...нямаше. Той до последно преглъщаше сам. Като достоен мъченик, каквито са повечето българи – тихомълком се броят с тегобите си, пият горчилките си, докато нечия болест бива преекспонирана до степен, че национални медии непрестанно да ме информират в централните си емисии за състоянието на едикойси - "Едикой сега вече говори",и о чудо! "Едикойси вече се и движи". Пък чак и премиерски хеликоптер, и книга за преживяванията, и номинация за нещо си и.... еееее, стига простотии бе тате! - би казал един култов герой. Докато истински големите са тихи, посредствеността крещи и залива екрана. Но мисълта ми е за друго. Защо оставаме истинските герои на нашето време, в забвение..?

Пиша това, защото днес искам да напомня за един такъв приживе! – една ярка личност в българската литература. Не е нужно да чакаме да се спомине, за да се сетим колко гениален е бил, и какво е създал. И фалшиво да зароним сълзи. Той е жив, надявам се и здрав, и такъв му пожелавам да бъде още дълги години и да твори със същото вдъхновение и проницателност. Той е поет, творец, писател, журналист.

Той влезе в обувките на Господ, обу ги, разходи се в литературните дебри и остана там с изумителния си талант. Думите му те хващат за гърлото, захвърлят те в дълбините, а после те пращат във висините, за да откриеш покой. Те идват като балсам в моментите когато ти е толкова тежко, че като прочетеш нещо от него, ти става по-леко от мисълта, че някъде тям, на тая земя някой мисли и чувства като теб, че някой разбира...това което е в теб. (поне аз така съм се чувствала и тая поезия ми е много лична)...

Той пише с възторга на дете, зрелостта на мъдрец, и таланта на майстор. Той ще те усмихне, ще те развълнува, ще те замисли, но няма да те остави безразличен. Той е Георги Константинов!


Днес той навършва 68 години. Обича да цитира Виктор Юго, че "60-те години са младостта на старостта" и с усмивка, добавя, че не се чувства достатъчно зрял и продължава да вярва, че най-интересното все още му предстои.
Автор на над 30 книги с поезия и на над 200 естрадни песни. Стиховете му са включвани в различни антологии, на различни езици - английски, японски, хинди, руски, немски. Последните му издадени книги (2010 г.) са "Премеждието, наречено Живот", със сатирична проза и първи том "Лирика" от 4-томното му издание "Избрани произведения". Стихосбирката "Обичам те дотук" прави рекорд на книжния пазар – 27 хил. тираж.
Една подробност от миналото му... когато е бил на 8 г. родителите му се развеждат и той заживява с баща си, но понеже баща му все пътува по командировки, и на практика няма кой да го гледа, както сам твърди... "от тогава започнах да се гледам сам".

Останалото е поезия.

А това са избрани любими неща...

ГЪЛИВЕР

Не искам да изглеждам уморен
и гневна гордост в погледа ми свети,
но тихи лилипути покрай мен
с безброй конци ми вързаха ръцете.

Поглеждат ме със завист отстрана,
над моя дъх тревожно са надвесли,
танцуват върху мойте рамена
и в шапката ми дирят вредни мисли.

Приличам им със нещо аз на тях,
но тънък страх в душите им трепери,
че съм висок, че крия силен мах,
че има грешка в моите размери.

Аз виждам нощем дребния им ден,
със себе си дори безсънно споря -
живеят други хора като мен
и само те са моята опора.

Мълча усмихнат. Даже съм щастлив.
Не ме тревожи силата отнета -
аз знам, че ще остана дълго жив.
Но не сред тях, а на мойта си планета.



















ЛОША ЧЕРТА

Лоша черта от рождение.
Как да се боря със нея? -
Нямам за нищо търпение.
Искам в аванс да живея.
Пътя си губя от бързане.
Ябълки късам зелени.
Моите бъдещи възрасти
тичат след мен уморени.
Харча за утре. И книгите
бързо чета от средата.
Даже щастливите мигове
идват със минала дата.
В някаква синя виелица
чезнат и хора, и вещи...
Моят живот е поредица
от недочакани срещи.
Лоша черта. Това си е.
Ала тъй какво живея,
няма да срещна смъртта си.
Ще се размина
и с нея.
















ОБЯВЛЕНИЕ

"Обичайте ме всички,
всеки ден
от шест до осемнайсет и половина.
На дребно. Или с цял абонамент.
Заради нещо. Или без причина.
Обичайте ме
по служебен път.
И по законите на красотата.
Надничайте в очите ми отвъд -
в материята скрита на душата.
Нахлувайте в живота ми със стръв.
Захвърляйте ме като празна карта.
Поставяйте ме
отстрани и във
бронзираната рамка на стандарта.
Шегувайте се,
вдигайте юмрук,
плачете -
никой няма да прекъсвам.
В уреченото време аз съм тук.
Отсъствам ли ви,
значи пак присъствам.
Обичайте ме всички,
всеки ден -
сега, преди да падне тъмнината...
А нощем да ме търси Диоген.
"Продавам нов фенер
от двеста вата."


БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ МЕ МРАЗИШ ИСКРЕНО...

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.
















ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ

Най-хубавият ден
в живота ми случаен е.
Посрещах изненадан
всеки малък крах.
И не от смелост - само от незнание
усмихнат
между пропасти вървях.
Живях. Не режисирах
своите вълнения.
И въпреки
че в лудо време съм роден,
до днес не ме споходи
лудостта на гения.
(Тъй както не споходи
друг около мен.)
Приемах като рана
всяка нова истина.
А после тръгвах с нея
по стръмния ни век...
Останах си статист
в републиканската статистика:
Роден във Плевен.
Женен.
Професия - човек.


ЩЕДРОСТ

О, най-тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.

И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.

Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?

Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.

















МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си -

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия -

теб аз съм чакал.



Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! -

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми -

ти си до мене.



Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.

(песента тук-> http://www.youtube.com/watch?v=Q-EW7S8etd8 )


* * *

...и нещо ново от последната му стихосбирка....все по-мъдър...

От дума на дума, от тема на тема,
вървим все по-близо в мъглата студена,
дори рамената ни там се долепят.
И виждам, че думите
някак си светят...
Май няма значение техният смисъл -
долавяме
само внезапната близост,
която с години сме крили напусто...
От дума на дума откриваме чувство,
което подсмърча в мъглата студена
и чака ни в тази
студена вселена...
Сред звън на трамваи и съскащи гуми
то нещо ни казва -
без всякакви думи...