Осъзнах.
Защо вдигането на шум, коментарите и патоса около смъртта на Левски (и други велики исторически личности) ме дразнят. Не е толкова заради помпозните, повтарящи се славословия. Фалшът винаги се крие зад красноречие, това е ясно.
Не е и заради официалните чествания, зарядки и прочие празнични манифести, които винаги ми напомнят едно друго време, а патосът им звучи кухо и неуместно на фона на разпадащия ни се свят... Заради лицемерието е.
Дразни ме това, че псевдонационалисти и прочие празни персони използват неговото величие, за да си лъскат имиджа, изживявайки се като будители и ценители. А в реалния живота нямат нищо общо с висотата и ценностите на Апостола или с това, на което се демонстрират като ценители. Дразни ме, че за Левски все говорят хора, които самият той би пребил от бой, както обича да казва един колега.
Няма да кажа нищо за Левски, историята е казала достатъчно. Пък и измислените герои нали говорят...
А и предпочитам да го оставя да говори сам... с прословутото си предсмъртно писмо.
138 години по-късно то все още звучи актуално.
Няма коментари:
Публикуване на коментар