МИЛОСТ ЗА ЖИВИТЕ

Не разбирам защо винаги се сещаме за някоя ярка личност едва след като напусне този свят. Защо не можем докато е сред нас да засвидетелстваме признателност, да покажем че я ценим, че той - творецът, актьорът, поетът, не е забравен! Може би нашето признание ще дойде в правилния момент, точно, когато има нужда, за да му вдъхне кураж, сили, увереност – че това, което той прави не е забравено, че има смисъл, че още радва хората... че е ценен, въпреки. Защото винаги има "въпреки"...

За кого, каква е ползата да се сещаме за делата му, след като си отиде? Макар, че това е характерна човешка проява от как свят светува, и има своето обяснение... вижте живота на класиците. Много от тях приживе дори са били отхвърлени от средата си.

Пресни примери.

Андрей Баташов

Докато беше жив, мнозина го коментираха крайно неласкаво, по форуми под статии за него, дори го плюваха, изведнъж умря и светът заплака. Знайни и незнайни нему познати поставиха жалейки на профилите си в социалната мрежа в дълбоко прискърбие. И всички изведнъж му станаха приятели, покрусени приятели...

Amy Winehouse

Една певица, която малцина са слушали. Просто малко от нещата й са наистина слушаеми. Аз лично имам няколко любими песни от нея, но когато съм ги пускала, масово биват подминавани, никой не се впечатлява. Изведнъж умря и социалната мрежа се превърна в рефрен на Ейми Уайнхаус. Всичко затуптя в ритъма на "I'm gonna lose my baby"... Хора които за първи път чуват нещо от нея, "скърбяха". То е наистина голяма лична загуба да си отиде певица, на която едва ли знаеш как точно й се пише името, и надали си слушал нещо от нея, ама нейсе. Не че е лошо да отдадеш почит, напротив, но премногото и неестествена такава, ми идва малко лицемерно. Почва да лепне като петмез от турска баклава. Ако толкова си я харесвал, защо допреди кончината й не пусна ни веднъж нейно парче? Въобще, беше ли чувАл за нея..? ениуей.

Велко Кънев.

Тук вече ще замълча. Сърцето ми трепва. Той е от онези, които те докосват, не само с талант, а защото е от тихите и силните. Дето плачат сами..."И не ръкомахат. В гръб не забиват ками. И не молят никого. Мъката тях не ги ломи, прави ги по-всемогъщи. Силните плачат сами. Но времената обръщат.." - така се казваше в едно стихотворение...

Той си отиде в самота, социална самота. Дори с тежката си болест е продължавал да работи, до последно докато е могъл, без да се оплаква, без да натрапва драмата си на обществото, без да я преекспонира, да извлича дивиденти. Без да крещи и да иска. Нямаше кампании за набиране на дарения и смс-и, социални групи „Да спасим Велко Кънев от рака”...нямаше. Той до последно преглъщаше сам. Като достоен мъченик, каквито са повечето българи – тихомълком се броят с тегобите си, пият горчилките си, докато нечия болест бива преекспонирана до степен, че национални медии непрестанно да ме информират в централните си емисии за състоянието на едикойси - "Едикой сега вече говори",и о чудо! "Едикойси вече се и движи". Пък чак и премиерски хеликоптер, и книга за преживяванията, и номинация за нещо си и.... еееее, стига простотии бе тате! - би казал един култов герой. Докато истински големите са тихи, посредствеността крещи и залива екрана. Но мисълта ми е за друго. Защо оставаме истинските герои на нашето време, в забвение..?

Пиша това, защото днес искам да напомня за един такъв приживе! – една ярка личност в българската литература. Не е нужно да чакаме да се спомине, за да се сетим колко гениален е бил, и какво е създал. И фалшиво да зароним сълзи. Той е жив, надявам се и здрав, и такъв му пожелавам да бъде още дълги години и да твори със същото вдъхновение и проницателност. Той е поет, творец, писател, журналист.

Той влезе в обувките на Господ, обу ги, разходи се в литературните дебри и остана там с изумителния си талант. Думите му те хващат за гърлото, захвърлят те в дълбините, а после те пращат във висините, за да откриеш покой. Те идват като балсам в моментите когато ти е толкова тежко, че като прочетеш нещо от него, ти става по-леко от мисълта, че някъде тям, на тая земя някой мисли и чувства като теб, че някой разбира...това което е в теб. (поне аз така съм се чувствала и тая поезия ми е много лична)...

Той пише с възторга на дете, зрелостта на мъдрец, и таланта на майстор. Той ще те усмихне, ще те развълнува, ще те замисли, но няма да те остави безразличен. Той е Георги Константинов!


Днес той навършва 68 години. Обича да цитира Виктор Юго, че "60-те години са младостта на старостта" и с усмивка, добавя, че не се чувства достатъчно зрял и продължава да вярва, че най-интересното все още му предстои.
Автор на над 30 книги с поезия и на над 200 естрадни песни. Стиховете му са включвани в различни антологии, на различни езици - английски, японски, хинди, руски, немски. Последните му издадени книги (2010 г.) са "Премеждието, наречено Живот", със сатирична проза и първи том "Лирика" от 4-томното му издание "Избрани произведения". Стихосбирката "Обичам те дотук" прави рекорд на книжния пазар – 27 хил. тираж.
Една подробност от миналото му... когато е бил на 8 г. родителите му се развеждат и той заживява с баща си, но понеже баща му все пътува по командировки, и на практика няма кой да го гледа, както сам твърди... "от тогава започнах да се гледам сам".

Останалото е поезия.

А това са избрани любими неща...

ГЪЛИВЕР

Не искам да изглеждам уморен
и гневна гордост в погледа ми свети,
но тихи лилипути покрай мен
с безброй конци ми вързаха ръцете.

Поглеждат ме със завист отстрана,
над моя дъх тревожно са надвесли,
танцуват върху мойте рамена
и в шапката ми дирят вредни мисли.

Приличам им със нещо аз на тях,
но тънък страх в душите им трепери,
че съм висок, че крия силен мах,
че има грешка в моите размери.

Аз виждам нощем дребния им ден,
със себе си дори безсънно споря -
живеят други хора като мен
и само те са моята опора.

Мълча усмихнат. Даже съм щастлив.
Не ме тревожи силата отнета -
аз знам, че ще остана дълго жив.
Но не сред тях, а на мойта си планета.



















ЛОША ЧЕРТА

Лоша черта от рождение.
Как да се боря със нея? -
Нямам за нищо търпение.
Искам в аванс да живея.
Пътя си губя от бързане.
Ябълки късам зелени.
Моите бъдещи възрасти
тичат след мен уморени.
Харча за утре. И книгите
бързо чета от средата.
Даже щастливите мигове
идват със минала дата.
В някаква синя виелица
чезнат и хора, и вещи...
Моят живот е поредица
от недочакани срещи.
Лоша черта. Това си е.
Ала тъй какво живея,
няма да срещна смъртта си.
Ще се размина
и с нея.
















ОБЯВЛЕНИЕ

"Обичайте ме всички,
всеки ден
от шест до осемнайсет и половина.
На дребно. Или с цял абонамент.
Заради нещо. Или без причина.
Обичайте ме
по служебен път.
И по законите на красотата.
Надничайте в очите ми отвъд -
в материята скрита на душата.
Нахлувайте в живота ми със стръв.
Захвърляйте ме като празна карта.
Поставяйте ме
отстрани и във
бронзираната рамка на стандарта.
Шегувайте се,
вдигайте юмрук,
плачете -
никой няма да прекъсвам.
В уреченото време аз съм тук.
Отсъствам ли ви,
значи пак присъствам.
Обичайте ме всички,
всеки ден -
сега, преди да падне тъмнината...
А нощем да ме търси Диоген.
"Продавам нов фенер
от двеста вата."


БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ МЕ МРАЗИШ ИСКРЕНО...

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.
















ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ

Най-хубавият ден
в живота ми случаен е.
Посрещах изненадан
всеки малък крах.
И не от смелост - само от незнание
усмихнат
между пропасти вървях.
Живях. Не режисирах
своите вълнения.
И въпреки
че в лудо време съм роден,
до днес не ме споходи
лудостта на гения.
(Тъй както не споходи
друг около мен.)
Приемах като рана
всяка нова истина.
А после тръгвах с нея
по стръмния ни век...
Останах си статист
в републиканската статистика:
Роден във Плевен.
Женен.
Професия - човек.


ЩЕДРОСТ

О, най-тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.

И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.

Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?

Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.

















МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си -

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия -

теб аз съм чакал.



Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! -

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми -

ти си до мене.



Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.

(песента тук-> http://www.youtube.com/watch?v=Q-EW7S8etd8 )


* * *

...и нещо ново от последната му стихосбирка....все по-мъдър...

От дума на дума, от тема на тема,
вървим все по-близо в мъглата студена,
дори рамената ни там се долепят.
И виждам, че думите
някак си светят...
Май няма значение техният смисъл -
долавяме
само внезапната близост,
която с години сме крили напусто...
От дума на дума откриваме чувство,
което подсмърча в мъглата студена
и чака ни в тази
студена вселена...
Сред звън на трамваи и съскащи гуми
то нещо ни казва -
без всякакви думи...

СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ

БЪЛГАРСКАТА РИБА


Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева.
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им — пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през Босфора и не през Вашингтон, а през тигана.


БЪЛГАРСКАТА УЧАСТ


Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар — далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече — в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет — на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският.
Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.


Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.




БЪЛГАРСКИЯТ МОДЕЛ

Ако сме дали нещо на света - това е българският модел.
Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора. У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хора, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес, отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно на асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.


БЪЛГАРСКИЯТ САМУРАЙ


Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си — пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не "хайку", а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата "култура", българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето.
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа.

Ти си гъз!

...не знам как се сетих за това, сигурно защото денят беше безумен. обикновено такива са повечето дни, когато колегите ти са излезли отпуск, а ти си поел и тяхната работа... Just Enjoy :)



Когато случайно имаш наистина лош ден и просто искаш да си го изкараш на някой, направи го но не на някой който познаваш а някой който не познаваш.
Всичко започна когато един ден си седях на бюрото и си спомних за телефонен разговор който трябваше да проведа а бях забравил. Намерих номера и позвъних. Вдигна мъж който каза:
- Ало?
- Здравейте, аз съм Крис. Мога ли да говоря с Робин Картър?
Неочаквано телефона ми беше затворен. Не можах да повярвам че някой може да бъде толкова груб. Намерих верния номер на Робин и и се обадих – бях разменил последните две цифри на номера. След като свърших разговора с нея отново набрах „грешния" номер. Когато някой от другата страна ми вдигна, аз извиках
- Ти си ГЪЗ!!! - и затворих.
Записах си номера с думичката „ГЪЗ" до него и го прибрах в чекмеджето на бюрото. На всеки няколко седмици когато плащах сметки или просто имах наистина лош ден аз звънех на този номер и крещях в слушалката „Ти си ГЪЗ!!!". Това винаги ме успокояваше. Когато програмата „Разбери кой звъни" се появи и в нашия район си замислих че моето терапевтично „Ти си ГЪЗ!!!" трябва да спре. Така че отново му се обадих и казах:
- Здравейте, аз съм Джон Смит от телефонната компания. Обаждам ви се за да разбера дали се интересувате от нашата програма „Разбери кой звъни".
- НЕ! – извика той и ми затвори. Веднага го набрах отново и му казах
- Защото си ГЪЗ!!!
...
Един ден бях до супермаркета чакайки да се освободи място за паркиране. Някакъв пич с черно БМВ ме изпревари и паркира на мястото за което търпеливо чаках. Натиснах клаксона и се разкрещях че аз чакам за това място. Идиота не ми обърна никакво внимание. Тогава забелязах табелката „Продава се" залепена на прозореца така че си преписах телефонния номер от нея. След няколко дни, точно след като звънях на първия „ГЪЗ"сложил съм си номера му на бутоните за бързо набиране), си помислих че не е лоша идея да звънна на беемве гъза също.
- Ало, вие ли сте човека който продава черно БМВ?
- Да. Аз съм.
- Можете ли да ми кажете къде мога да видя колата?
- Разбира се. Аз живея на 1802 Запад, 34-та улица. Жълта къща и колата е паркирана точно отпред.
- Извенете, вашето име е?
- Казвам се Дон Бъргмайер. - отговори ми той.
- Дон, по кое време сте си вкъщи?
- Всеки ден след 17.00.
- Слушай Дон, мога ли да ти кажа нещо?
- Да?
- Дон, ти си ГЪЗ!!! - и затворих. Добавих номера му в бутоните за бързо набиране.
Сега, когато имам лош ден, имам и двама гъзове на които да звъня. След няколко месеца ми дойде идея. Звъннах на гъз N1:
- Aло? – попита той.
- Ти си ГЪЗ!!! – но не затворих.
- Още ли си тук? – попита той.
- Да, тук съм – казах аз.
- Спри да ми звъниш!! – изкрещя той.
- Нама пък! – изкрещях му и аз.
- Кой си ти? – проклинаше той
- Казвам се Дон Бъргмайер.
- Така ли? И къде живееш?
- 1802 Запад, 34-та улица, ГЪЗ ТАКЪВ! В жълта къща и черния ми баварец паркиран отпред.
- Ей сега идвам Дон. По добре почни да си пееш молитвите! – заплаши ме той.
- Мухаха! Като че ли ме е страх от теб ГЪЗ смотан!
След това звъннах на гъз N2:
- Aло? – каза той.
- Здрасти бе ГЪЗ сплескан – казах аз, отново без да затварям.
- Само да те намеря... – се развика той.
- И? – прекъснах го аз – Какво ще направиш?
- Ще те спукам от бой!
- Е, значи това е твоя шанс – казах аз – Ей сега идвам да видим!
След което затворих и незабавно се обадих в полицията и им казах че живея на 1802 Запад 34 улица, и в момента се прибирам за да убия моя любовник. След което звъннах в Новините на 9 канал за да ги уведомя че двама гейове се бият на 1802 Запад, 34-та улица. Бързо отидох до колата и тръгнах към 34-та улица. Там имаше двама задници които се пребиваха от бой пред 6 патрулки, полицейски хеликоптер и репортерски екип от новините!

Алиса в страната на недоразуменията

...или Ода за кича, наречен модерно "изкуство"

/снимките се отварят/

Човек и добре да живее един ден попада на такова място. То не е чудо за възторг, не е ироничен фейлетон, нито етюд от снощния ви кошмар. Не е и поредната тривиална неуредица в държавата ни, която посрещаме с отегчение или още по-лошо - с безразличие и примирение. То е недоразумение. Или продукт на нечий архитектурен гений, непонятен за нас - обикновените и просто устроени хорица. Оставям фактите сами да говорят и всеки сам за себе си да прецени - що е то и кое аджеба е това място..!


Това е входът. Или прелюдията към едно пътуване из дебрите на сложните лабиринти на човешката психика. Не ме питайте какво изобразява - това никой не знае. Освен баба Гица от Долно Малино, дека фърля боб и гледа на карти Черен петър.
- Е кво да е, не видиш ли, че да требе да врачувам - скала, камень - би отвърнала тя.
- Е аз виждам, ама що е сложена там, в центъра на София? - питам и отговор не искам.


Следващото, на което се натъкваме е... композиция от главата на Сократ, подобие на лъв, осакатено тяло на гръцки аполон, череп и кой знае още какво, да не задълбавам, че току виж прихвана от "творческото" вдъхновение...




Едногърба камила и малко мече си играят бутайки се отзад. Шегувам се. Не виждате ли - това е платно за курс по рисуване на изгряващи художници.





Това не е колелото на късмета на Къци Вапцаров, но мъдростта вложена в него много напомня на неговия капацитет. Не на колелото, на Къцко. Малкият човек, с големите...амбиции.
Не знам дали знаете, но предаването, което се водеше от Гаро Непомнякой по bТВ - дето задава слабоумни въпроси, унижаващи човешкото достойнство, авторът му (продуцентът) не е кой да е, а точно той - човекът с колелото на късмет...ех, Вапцаров... а колко достоен е бил съименникът ти Никола.


Гениална творба номер пореден.

Това е жена, на която й се пишка. Или чишка (както казваше другарката в детската градина). Та това е пишкащата, или чишкаща жена, няма значение, важното е че нещо й се прави с отделителната система. А може би й се ака? И се стиска, стиска...защото не иска като домашните кучета пуснати на разходка да осере хубавия пейзаж. Но защо е без ръце? Това само авторът знае. А може да е безръка извънземна, вижте антенката излизаща от безформената й глава. Току виж авторът се окаже втори Жул Верн, но в пластичното изкуство.


Мястото предвидено за отдих изглежда така. Сигурно за да ни напомня за каменната ера и колко близо е културното ниво на българина до нея.





Друго място за отдих. Не се лъжете по привидната му нормалност. И тук дебне изненада, точно зад вас. Където ежедневно ви дебне и управленският чеп. Внимавайте как се навеждате докато сядате!




Това ми прилича на част от дебело черво. Или на...е, сега. Ако пък кажа, че прилича на огромна гъсеница, или еквивалента й от анимационен филм, ще е твърде предсказуемо, затова реших да потърся и друг, не толкова очеваден смисъл. Е колкото и да търсих, освен споменатия по-горе анатомичен орган, друго не измислих. Всъщност, прилича и на речни или полускъпоценни камъни, наредени по някакъв фън шуй ритуал. И като цяло не е толкова дразнещо, даже е свежо като идея за парк.


Продължаваме изследователския си път, за да открием и скритата хомосексуална същност на автора. Тази статуя прилича на двама гейове. Цун - гуш - муш, не непременно в тази хронология. Всъщност изглежда, че двамата хомо се наслаждават на фелацио. Вгледайте се - единият стои изправен, а другият е забол глава във фалоса му. И така докато не окапят зъбите на гей номер две.
Не им е лесно и на тия.

А ето на какво е заприличала любовта в 21-ви век, или еманация на разпадaщото се българско семейство.






Одисеята продължава. Този непонятен продукт на въображението ще кръстя "нещото", защото креативността ми мълчи безсилна пред скрития му замисъл.





Това ще да е автопортрет, съмнение няма. Авторът показва съдържанието на главата си. Но и без онагледяване, ние щяхме да предположим, че там вътре не е сам. За раздвоението знам как се нарича, но разчетворението...? Подозирам, че медицинската терминология за този вид "дарование" носи името "Синдром Заимов" ?!


Два пениса, на които са им орязали и без това безполезните семенни топки, споделят неволите на съвремието си. След "Монолози на вагината", някой трябваше да се сети и за "Диалозите на пениса"!




А това е... не онова, роза е! Перманентно възбудена от духовния оргазъм, който тази естетиката носи...






Ако поетът от Късния Романтизъм видеше това, щеше да се обърне в гроба. Но понеже няма поет, нито Късен Романтизъм, тук земята е тръгнала да се преобръща виждайки какво са сътворили върху й. Това е нейният мълчлив протест.



Това е рубикуб. Голяма тръпка в соцдетството ми...

Ако се вгледате в първи долен ляв, много ляв...квадрат, ще откриете... мил спомен от соцдетството, младостта или зрелостта си. Донякъде сте щастливци, ако тогава още сте били прави под масата и за соцреализма знаете само от разказите на баба си. От друга страна, ние "полусредното“ поколение, сме късметлии, че сме опитали и от двете - и от драматичните събития на 20-ти и от 21- век, и от времето зад "стената" и от онова пред... върху, отстрани, отгоре, напреки, отодлу, отзаде, на кой как му е кеф.

Други култови реплики (и думички), които си спомням от "онова време"...
- Отечествен фронт на БКП
- ние сме на всеки километър..!
- Лада, софийско жителство
- 17 мига от пролетта
- Синьото, Магурата
- шоколад крава, Кореком
- пионерче, другарката Троанска (!)
и до там.
Казват, че паметта е избирателна и инстинктът ни за самосъхранение прави така, че да забравим неприятните спомени. Или поне да ги заличим от съзнанието си, а че те остават нейде в подсъзнанието е вече тема на Фройд, Юнг и Румен Бостанджиев.


Виждате ли прекрасните розовеещи цветя, а стройната зелена алея, изпълваща с ведрост и спокойствие...а сега вижде чудовището на преден план. Не това, не е просто безсмислена метална конструкция, която дори ромите не искат да свият за скрап. Това е проява на нечия деформирмна психика, вероятно плод на нещастно детство. Така де, като не му е хубаво на душата на него, защо на другите да им бъде?
Серията продължава в този дух...с още ръждясал безформeн метал.


А тези остри метални конструкции не са подиум за бесилка (не знам как се нарича), не са и декор от скучен филм, това е детският кът. А тези образи до тях са автопортрети на родители, видели мястото. Оставени са като предупреждение за други родители.

Няма да ви показвам детския пясъчник - той е перманетно мокър, не защото вали дъжд само над него. Комай домашните любимци го освежават редовно. А знаете ли, че има кучешки и котешки спин? Е, имйте го предвид, когато децата ви решат да заровят кофички в пясъка. В интерес на истината вече има и култивиран детски кът. За който познайте кой се грижи - самите посетители.


Т'ва не е крокодилът Гена. И съседката Доносникова от втория етаж не е. / Ех, Йорданке, с колко оскатени човешки съдби успя да “купиш” успеха на сина си? / Това е пързалка. Не за деца, кво си помислихте, че авторът е толкова жесток? Това е пързалка за мазохисти. Защото само мазохист може да изпита удоволствие от това да прокара със засилка задника си по неравна и грапава повърхност. А ако се вгледате долу в ляво, ще видите малка хралупка. Там вероятно се крият малки крокодилчета. Но истински. Познайте кого чакат!


Това кенгуру е избягало от зоологическата градина. Видяло зеленина и решило, че е родният му дом, но от гледката се е вкаменило от ужас. В далечината има и вкаменили се жаби. И те с тяхната си драма. Добре, че не може да ги види Бриджит Бардо, че с нейните мании да защитава животните... Току виж ходатайствала да ни спрат субсидиите и за фермите за жаби…


Това прилича на престол. Престол на недоразумението. Тук трябва да бъде коронован авторът на тези произведения.






Следващите неща изглеждат толкова тъпо, че дори няма да се правя на оригинална в търсене на смисъл, просто ще ги сложа в графата "Безсмислени и скучни".


















А това ще да е модрено плашило за гарги, с каквито паркът е пълен. Плашило тип 'ала авангард'. Така де, като е гарга, поне да е грозна. А като почнат да ви залитат въпросните крилати, с тоя интериор наоколо, егати, като във филм на Хичкок става.

А наче паркът е хубав...Особено ако се разхождаш тук след работа.
Няколко минути на това място са ти достатъчни, за да се "пречистиш" от стреса на деня. Зелената атмосфера освен, че радва уморените сетива, те откъсва от градската реалност, а последните слънчеви лъчи, надничащи иззад дърветата, ти връщат лятното настроение, па макар да сме в късна и мрачна есен. И докато сетивата ми се напояват и възторгват, детския глъч, който отеква и хванати за ръка влюбени, с които се разминавам, само ми напомнят колко хубав е животът. И точно когато душата ти се е пречистила, стресът от работния ден е загърбен и се чувстваш така сякаш денят сега започва, те пресрещат (буквално пресрещат) тези гротескни неща. И пресрещането продължава да се повтаря на всеки 20 метра. Ами неприятно е. По - неприятно и от колежката дето все рови в бельото на хората, а после победоносно го развява като някакво завоевание?! А хигиената бе джанъм, ще хванеш некоя срамна болест на езика и после как ще говориш?

Ta не е ли крайно време някой да махне сакатлъците от хубавата градинка, поне ръждясалите. Или да ги реставрира..? И без това зеленината в София вече е кът, а хубавите и уютни местенца съвсем.

А казват, че нямало по-грозно творение от паметника пред НДК. Елате тук и пак ще си говорим.

Продълължавам, вече с отегчение.

Това не е гроб. Където почива безмерната човешка простотия. Това отново е...пързалка. Да, същата - тип крокодил. Но сниман изотзад. А защо точно крокодил, а не хипопотам, кон, или бременна маймуна? Е де да знам защо! Но каквото и да е, на него много му се иска да се зарови в земята от срам, че участва в това гротескно представление.

Хм, как добре се връзва думата представление с близкостоящия театър...А може би това е една прелюдия към постановките му? Даже чувам ехото - "Браво Нети"!.. овации. Ако бях мъж, щях да те взема. Всъщност бих се поколебал между теб, Гергана Грънчарова (като мома) и... преподавателката ми по Журналистически жанрове. Белким я опитомя и стане човек и от нея. Но това е тема на друг монолог :-)
Да се върнем на наш'та си приказка. За Алиса, отиващата си есен, нейната красота и неизменно съпътстващата я... софийска грозота. Тук се сещам за крилатата фраза как София расте, но за сметка на това грознее. Тъжно, нали?

Въпреки сакатите произведения на изкуството, простете - на безвкуството, мястото е любимо на много софиянци. И знаете ли, паркът иначе е добре поддържан и редовно се освежава – една медия си прави реклама като засажда дръвчета, общината го почиства, а от една групи сформирана в интернет (форум mama.bg ), боядисват пейките. Браво!

...Всъщност, отвъд кича на мракобесните произведения, мястото, което ги е приютило, изглежда така...
:-)














P. S.
Понеже думите нищо не променят, реагирах. След няколко мои сигнала почистиха дърветата от спринцовки забодени там от наркомани, махнаха боклуците от клошари и някои някои от опасните метални фигури около детския кът, и... Е, и това не е малко.

Сега остава някой да ме чуе и за ръждясалия кич навсякъде из парка...?? щото иде Пролет...! Пък и да отбележа, че острите ръждясали конструкции не са много безопасни за тичащите наоколо деца – обичайна гледка за парка в хубаво време...

Айде стига лицемерие

Осъзнах.
Защо вдигането на шум, коментарите и патоса около смъртта на Левски (и други велики исторически личности) ме дразнят. Не е толкова заради помпозните, повтарящи се славословия. Фалшът винаги се крие зад красноречие, това е ясно.
Не е и заради официалните чествания, зарядки и прочие празнични манифести, които винаги ми напомнят едно друго време, а патосът им звучи кухо и неуместно на фона на разпадащия ни се свят... Заради лицемерието е.

Дразни ме това, че псевдонационалисти и прочие празни персони използват неговото величие, за да си лъскат имиджа, изживявайки се като будители и ценители. А в реалния живота нямат нищо общо с висотата и ценностите на Апостола или с това, на което се демонстрират като ценители. Дразни ме, че за Левски все говорят хора, които самият той би пребил от бой, както обича да казва един колега.

Няма да кажа нищо за Левски, историята е казала достатъчно. Пък и измислените герои нали говорят...
А и предпочитам да го оставя да говори сам... с прословутото си предсмъртно писмо.
138 години по-късно то все още звучи актуално.