Мара в Огледалния свят /part 2/

                               --  Causa Perduta  --

Животът е сън. Събуждането е това, което ни убива! – това бе първата мисъл, която Таня прочете когато влезе във ФБ.  Обикновено подминаваше кухи клишета, но този път не можа да се въздържи и с усмивка написа:  Да, докато сънувате, ше пишете такива неща.  И помежду другото попита дали нещо в този профил е истинско?

После отиде да си сипе кафе. Днес трябваше да предаде доклада на Комисията по финансов надзор, а също и да завърши третата глава на дисертацията си.  Имаше още една година до края на докторантурата си. После имаше среща с Иван – последното й увлечение. Беше казала на мъжа си, че ходи на курс – той не задаваше въпроси, защото знаеше колко тя е амбициозна.

След малко Таня се върна на екрана и какво бе удивлението й да види, че има 45 известия!  „Та аз не съм написала нищо, от къде се взеха?”,  озадачи се тя.   

Оказа се, че всичките 75 харесали мъдротията за събуждането барабар с Мара, са наскачали да й обясняват колко е тъпа, колко не разбира, колко е зла, незадоволена, пак ли ти - ти завиждаш на Мара, че пише гениални неща и всички я харесват, а тебе - никой, каква си ти...!  Виж се – събираш по 5-10 лайка! Тебе никой не те харесва...

Таня погледна озадачено, погледа, опита се да си представи какво е да си изкукала стара мома, за която ФБ е житейска премиера, но не можа.  Стара мома не като семеен статут, а като състояние на духа, манталитет. Само си каза с досада „тия зомбита край нямат”, и излезе от асоциалната мрежа. Трябваше да доразвие тезата си за влиянието на САЩ върху възможна нова рецесия, в дисертацията си, докато нещата й бяха пресни в главата, след като бе разговаряла на някакъв коктейл с дипломати,  че после имаха само 2 часа с Иван.  След това той трябваше да ходи на баскетбол на сина си.  Така поне й казваше, а тя искаше да му вярва...

Неусетно бе хлътнала, макар че гледаше на това изживяване като на приключение ден за ден.  Не искаше да си задава въпроси, но не искаше и да свършва, беше хубаво така.  Той имаше три деца,  три различни бизнеса,  и бе достатъчно зает, за да не я притеснява ненужно. 

Животът е сън. Събуждането е това, което ни убива!

Когато Пенчо за пръв път прочете тази мисъл, не можа да я разбере. Прочете я три пъти, защото знаеше, че не е много умен, а Мара, която я беше написала, беше мъдра и много умна.  Тя ги разбираше нещата, а щом тя казва нещо, значи е така. Пенчо пак не разбра мисълта, започна да се чеше по топките, и докато се чешеше, му се роди мисъл, която реши да напише под статуса й: „Животът е това, което те ебе, докато кроиш планове”... Само за 15 минути коментарът му събра 23 лайка. И 15 коментара от радостни домакини, които го аплодираха - Браво, страхотно!  Това бе повратен момент в живота на Пенчо - най-накрая той се събуди от съня и разбра - аз не съм глупав!

   

Дори Мара хареса коментара му, а това е признание! Размениха си няколко реплики, и той усети как преминаха дискретни трепети по между им. От този момент той щеше да е верен защитник на Мара срещу всички злобни и завистливи Тани.  Те не са умни като Мара, тя е единствена,  няма друга като нея,  мислеше си Пенчо, а сърцето му бумтеше от възбуда от откритието колко тя го харесва (беше му пратила три усмихнати човечета).

От днес, каза си Пенчо, няма повече да съм в сянката на Гошо,  Весо и оня отворко Киро мастиката, аз съм Умен!, въздъхна Пенчо и се зарече да споделя занапред всичките си мисли със света.  

Вдъхновен от откритието за себе си,  по-късно той написа: Има два типа мъже - едни които могат да качат хладилник до 4-ти етаж, и други - които могат да платят да му го качат. Мисълта му предизвика истински фурор във Фейсбук, беше харесана 95 пъти и споделена 46 пъти. И славата на Пенчо се разнесе чак до екватора.

Вечерта Таня се прибра, направи вечеря за мъжа си, обичаше го...и му бе признателна, че с нищо не я притиска. Той бе нейната „пътеводна светлина” и тя знаеше че никога няма да го остави...

После тайничко влезе във Фейсбук, искаше да остави романтично съобщение на Иван колко хубав беше слетобеда, направиха го в колата му. Винаги се възбуждаше от нетърпеливостта му да я изпие цялата, с онзи поглед на игриво дете, което се кани да направи беля. Те се запознаха във ФБ, и това бе мястото, където можеха да си комуникират без никой да разбере. Оказа се, че има 56 известия. Бяха от коментари оставени на място, където мимоходом сутринта се бе разписала в някакъв измислен профил с фалшива снимка – повечето възхваляващи някакъв Пенчо, а другите – обясняващи й колко била завистлива, как си била направила профил специално за да саботира Мара, защото всички я били харесвали, а Таня не можела да е умна като нея....

Таня остана да гледа екрана 

пет минути... 

Онези дълги пет минути, когато въздишката ти достига небето,  докато се питаш – къде съм,  какво става,  възможно ли е да съм толкова грешна, че да съм се преродила на планета на умствено недоразвит вид,  сънувам ли...? За миг й се прииска да хване картечница и да ги измете всичките, но после си каза, че да обяснява на такива каквото и да било, е също толкова безполезно, колкото да разубеждава гербов фен, че идолът му месия,  е една голяма гнила тиква.  И реши мълчаливо да отмине и да ги остави да се давят...в собствения си сън.   

Да... животът за такива е сън,  каза си Таня, и събуждането им е... Кауза пердута.

ОПРАВИХМЕ ДЪРЖАВАТА?

Последната седмица сме свидетели на истерично говорене по въпросите за финансовата и икономическа стабилност на страната.  Заплашена ли е държавата от фалит, ще се повтори ли кризата от 96-а, нужна ли е актуализация на бюджета..?  Това са теориите, с които се спекулира от безобидна логорея до криминална пропаганда. Логично е казусът с банките, като част от националната сигурност, да провокира лавина от обществени реакции,  но има една граница, след която информираността и експертния анализ се превръщат в дезинформация и откровена манипулация,  а това носи вредни послания към обществото и може да има опасни последствия.  Сега наред е бюджета и "катастрофалния" му дефицит. 

Депутати, журналисти, публични личности, дежурни "експерти" и откровени профани се надвикват кой е виновен и кой не, какво се случва,  и какво ще се случи.  Ако. Знайни, незнайни и до болка омръзнали лица ни облъчват с "експертните" си позиции - от телевизионния екран, интернет агенции и социални мрежи.

Профилите във FB са залети от коментари и сценарии за бъдещето на държавата и предстоящи политически конфигурации. Такъв си е нашенецът - разбира от всичко, най-вече от политика, конспирации и на баба си фърчилото, но не и от това, за което му плащат. Обикновено.

Гениус Булгарикус

Та, думата ми не е за банковата криза,  политическата такава и сценариите за фалит – за тях говорят всички,  а за неповторимия БГ гений. Той освен че разбира от всичко, е и щедър. Винаги е готов да дава... експертност, акъл, особено когато ги няма.   

Ех, ако българинът разбираше от работата си толкова, колкото дежурно разбира от политика и футбол, щяхме да сме десетилетия напред в развитието си и да бележим икономически разцвет.

Вместо това ние сме на опашката на ЕС по редица показатели и в редица класации - най-бедни, най-слабо платени, най-недоволни и нещастни, с най-висок отрицателен естествен прираст. Сред водещите сме по брой самоубийства, аборти на малолетни,  детски престъпления, катастрофи и загинали в тях, по смъртност от рак и инфаркт, по ниска раждаемост и прогресивно затъпяване на младото поколение. Средно българинът чете по 0,5 книги на година, а училищата бълват все по-неграмотна младеж. Кой е виновен? Обществото, образователната система, управляващите?  За това, че прегазваш хора по спирките? А за насилието и ескалиращата агресия на подрастващите - кой? Младото поколение е отражение на обществото и негов продукт. Когото и да нарочваме, всичко тръгва от нас, от семейството, после е училището и социалната среда. Едно обичано и уважавано дете в семейството си расте пълноценно, силно и с уважение към околния свят.  Моделът на поведение и манталитет на младото поколение като огледален образ на състоянието на обществото, следва да е сигнал. Сигнал, че нещо в него дълбоко не е наред и то боледува. И боледува отдавна...

Ако трябва да обобщим политиката и обществения живот с една дума, то това е думата КОЙ. Като в личен план  въпросът е адресиран до виновност. И отговорът винаги е – „никога ние”. Такъв е манталитетът на масовия българин – той никога не виновен, и не е отговорен. Длъжни са му винаги другите.  Сигурно 90% от хората не си изпълняват коректно своите задължения - към държавата обществото, работодателя, но иначе изискват. И винаги са готови да раздават оценки и да сочат с пръст виновните – било то политици, общественици, роднините, съседа, но никога „аз”. 

Освен това разбираме от всичко. А най-добри сме в омразата. 

(простестърски активист)

Не е важно какво мразим, важно е да има повод, ако няма -

ще намерим.   

Обществото ни отдава функционира на принципа  на противопоставянето.  Днес са протестите, вчера бяха бежанците,  темата с хомосексуалистите...а когато нямаше по-сериозни обществени проблеми, си ги измисляхме – да се махне или не този или онзи паметник, който сега никой не забелязва и на никого не пречи.  Но пък колко агресия се изля в битки за него... енергията би стигнала за нов атомен реактор.  

Омразата и противопоставянето са пуснали пипала като раково образование в общественото ни тяло и постепенно се превръща в начин на живот,  във форма на себизразяване.  

А  това е опасна социална тенденция и от нея нищо градивно и съзидателно не може да се роди, нито в обществен, нито в личен план.  

Бялото е черно,  черното – бяло, Левски е квартал на София, Ботев е отбор,  Хан Аспарух е улица, сексът е стока, колата – визитна картичка,  двуполовият модел – архаизъм, нетолерантност.  В някакъв момент ще бъде и аномалия.   

Свободата е слободия, а анонимността в интернет - сила. Та­зи анонимна ‘сво­бо­да’ раз­вър­за ези­ци, ко­и­то пре­ди бя­ха здра­во стис­ка­ни зад зъ­би­те. Да­де въз­мож­ност за ак­тив­на пуб­лич­на изя­ва на гла­со­ве, ко­и­то ед­ва сри­чат, да заг­лу­ша­ват вся­ко сло­во.  Сво­бо­да­та на­ис­ти­на ни за­ля, но не със стой­нос­т­но съдържа­ние, а със су­ро­гат,  фалш,  дезинформация, куха философия с коефициент на полезност от нула до минус безкрайност, но най-вече - с отрова.  Кога престанахме да сме толерантни, да се чуваме, да сме търпими?  Кога спряхме да търсим в себе си грешки, и да обвиняване все другите, за всичко? А кога започнахме да разбираме от всичко?

Та преди да раздавате акъл и да оправяте банковата система,  родната и световната политика, да се огледате около себе си. Започнете от това да се грижите по-адекватно за децата и близките си - агресията, болестите, смъртността, нервните заболявания и престъпленията ще намелят. Спазвайте елементарни пътни правила - катастрофите и убийствата по пътищата ще намалеят. Проявявайте елементарна вежливост и възпитание - в социума, в който живеете, поемете своята отговорност на граждани като част от една среда, която всички ползваме, и нещата може и да потръгнат. Влагайте тая енергия, патос и време (които влагате в политически спорове, графомания и телевизия) в работата и самоусъвършенстването си - експертността и производителността на труда ще се вдигнат, а икономиката ще се отпуши. А не, като ви се наложи да ползвате услуга, да питате по 5 човека да ви препоръчват специалист, защото все попадате или на некадърен, или на мошеник, или на и двете. Иначе всички разбират от всичко. На думи.

Та хайде първо да оправим себе си и собствената си градинка, и тогава да оправяме света, а?  

 

Мара в Огледалния свят /part 1

 По-силно! – извика клиентът към Мара,  докато го масажираше. Беше й писнало от тия провиснали, разплути телеса с претенции да са нещо друго. Но нямаше квалификация (и потенциал) да бъде другаде. Например на терасата на някоя просторна вила в Южна Италия, с изглед към морето, където богат левент й масажира стъпалата, гледайки я с обожание. 

Мара бе средно умна,  средно пълна,  средно незадоволена. С пършива коса и съсухрени ръце, издаващи, че вече е на 51 г.  Мъжете отдавна не я забелязваха.  Но пък те и не бяха достойни за нея – тя бе интелектуалка, от онези издигнатите над тълпата. Четеше всички сайтове за гении – „Кажи ми какво ти е името, за да ти кажа кой си”, „Любимият ви цвят показва какъв си бил в предишен живот”- и публикуваше резултатите във Фейсбук профила си, с възторга на виден гербер, кога реже лентички и се показва по телевизора. Според резултатите, Мара винаги беше най-добрата на света.

Във Фейсбук никой не знаеше коя е. Беше си измислила кух никнейм, слагаше снимки на различни модели в гръб и пускаше любопитни факти за света, които никой не знаеше. Например, че жирафите получавали оргазъм по 37,5 минути,  или, че „Съединението прави силата”, също и че учените открили, че тревата има зелен цвят. Аудиторията й винаги посрещаше възторжено откритията й, някои ги споделяха гордо на профилите си.  Това бе онази аудитория, която вярваше, че на всички онези коренно различни снимки е Мара.  Само там тя можеше да сменя цвета на косата си всяка седмица. Само там хората можеха да оценят, че Мара е гений. И секс символ (на трета възраст).  И  мъдрец – шести долу ляво. И всичко което си поиска. Дори да лети..!

Мара често говореше за мъжете и жените, тя бе експерт – виждаше всякакви  телеса в работата си – и млади и стари, и стегнати и космати,  и ги разбираше... мъжете и жените.  А четеше и много сайтове за вицове, които й разкриваха познанието на междуполовите взаимоотношеня. А многото лайкове на проникновенията й (повечето от които вече си чел и другаде), й създаваха такава увереност, че Мара вече нямаше никакво съмнение, че е единствена на света – „След мен Господ е изгорил калъпа”, повтаряше тя, между два масажа. „Аз сам различна, само аз съм себе си, другите искат да приличат на другите, аз единствена съм себе си, повтаряше възбудено Мара,  аплодирана от олигавени фенове. Те не четяха нищо друго, освен Великата шаячна правда - ФБ, и искрено вярваха, че в лицето на Мара са открили  новия Паулу Куелю Кобилкин, и се кланяха пред нея като гербери на своя вожд.  

Хората харесват Мари. Те винаги са имали нужда от илюзии, и да ги лъжеш красиво. И елементарно. Аз съм прост, вие сте прости, затова се разбираме. Днес е „800 дни, вервайте ми”, утре е Б.Батман идващ като месия, с обещание да ги избави.  Не им казва, че иска да ги избави от парите им, от здравето им, от сигурността им, от надеждите и радостта им...но те не си и задават въпроси. Те верват. На месии, на избавители и кухи илюзии. В (а)социалната мрежа това са Марите.  Всъщност, те тежат само там. И тази открадната илюзия за пълноценност и значимост често е единственото, което имат в нерадостния си живот. Това е и единственото място, където ще получат "признание"... скрити зад фалшиви образи и чужди мисли.

Въпросът е – защо хората вярват на Мари, в които няма нищо истинско? - име, професия, снимка...нещо?  Възможно ли е собствената им празнота да е толкова голяма, че да имат нужда от такива илюзии..? И доброволно да ги приемат, без да си задават въпроси? Дали пък не си заслужавате Марите...Аните, Дианите, които взимат от вас неща, които вероятно не бихте им дали, ако бяха себе си. 

Прочие, образът и проявленията на въпросните (както и онези, които безкритично вървят след тях), ми напомнят думите на автора на "Самота в мрежата" - "Интернетът, той не ни сближава. Това е сбор на самоти. Ние като ли, че сме заедно, а всеки е сам. Илюзия за общуване, илюзия за дружба... илюзия за живот".  
Е, всеки избира своя.

СерСЕМски истории

Каква е ролята на СЕМ и кой контролира неговата дейност?

Oт „Протестна Мрежа” поискаха тези дни от Съвета за електронни медии (СЕМ) да заличи регистрацията на Алфа ТВ, собственост на политическа партия „Атака“, „за системно проповядване на омраза и нарушения на Закона за радиото и телевизията (ЗРТ)”. От въпросната мрежа не конкретизират в какво точно се изразяват проявите на проповядване на омраза. Вероятно имат основание, оплакванията от тази телевизия не са за първи път.

Наблюдения обаче показват, че всяка обществена проява нехармониращата с идеите на „Протестна мрежа” се сдобива с етикети „ксенофобия”, „червена пропаганда”, и други, които са нецензурни. Въпросната социална структура представя интересите на протестиращите срещу кабинета, както и следва крайно русофобска линия. В реакциите на нейните членове, нерядко има насаждане на омраза, разделение, както и публичното унижение и клеветнически кампании срещу различни публични личности, изразили несъгласие с идеите на „Протестна мрежа”. И неизменно възниква въпросът – а кой ще сезира съответните органи за нарушаване на Конституцията – клевета, и насаждането на омраза от страна на „Протестна мрежа”? А кой ще сезира другите телевизии за пропаганда, насаждане на омраза и дезинформация, или там такива няма? Дори само изявите на Калин Янакиев да вземем, трябва да останем без национален ефир, предвид фашизоидния език, който той ползва.

Освен това, никой не знае какво точно прави СЕМ, а това буди въпроси за неговата обективност. След преизбирането на единствения номиниран за председател на СЕМ Георги Лозанов, той веднага направи предложение, за да напомни, че този съвет не е куха структура, която само наблюдава, а и действа. Тогава Лозанов предложи ограничаване на рекламите предназначени за решаването на физиологични и хигиенни проблеми, като дамски превръзки, лекарствени средства срещу гъбички, цистит, простатит, пърхот, диария, хемороиди и др. Мотивът – негативното психологическо въздействие върху аудиторията на този вид реклами във време, в което българското семейство традиционно се храни. Посланията им създавали дискомфорт и се разминават със стереотипите и очакванията на аудиторията. То да се чудиш дали пък това не е някаква съвършена нова структура, защото досега на СЕМ не й правеха впечатление изстъпленията по телевизиите. След 21 ч. е трудно да намериш програма, където да не дават крими филми, в които се аутопсират мъртви тела в едър план, в които се убиват и колят хора по зрелищен ужасяващ начин, вампири, които се хранят с човешка плът и разкъсват човешки тела, и прочие смислени и жизнеутвърждаващи ефекти върху човешката психика. Но понеже не ги дават в часовете за хранене, това е приемливо – насилие и убийства в чист вид. СЕМ гледа и мълчи.

СЕМ мълчи от години и за изключително възпитателното влияние на чалга музиката върху психиката на подрастващите. На СЕМ не им прави впечатление, че в много от тези песни се пее за педофилия и проституция. „Малка си сладка си, ела при батко, дънките щ’и цепна”...и още стотици текстове с подобно съдържание. Прокламирането към педофилия и сексуално насилие е нарушаване на закона, но не и за СЕМ. Те са глухи и неми – Съвет за единно мълчание.

Мълчи съветът и когато рекламите стресират зрителя с по-високия си звук. От 1 юли миналата година трябваше по-високият звук на рекламата да се хармонира с останалите предавания. Причината - хилядите писма на изнервени граждани до медийния регулатор. По-късно те стигнаха и до парламента. И през март миналата година с гласуване на промените в Закона за защита на потребителите този въпрос беше уреден. Измененията бяха предложени от депутата на Коалиция за България Захари Георгиев в края на 2012 г. В закона е записано, че от 1 юли звукът на рекламите трябва да е със същите характеристики и сила като на предаването, в което се включват.
Телевизии, рекламодатели, комуникационни агенции и доставчици на аудио-визуални медийни услуги, се споразумяха за въвеждане на единен стандарт за регулация на звука в рекламата. Новият стандарт трябваше да бъде въведен поетапно от 1 април, с краен срок 30 юни. Рекламодатели, агенции и телевизионери имаха на разположение три месеца да синхронизират един звук, което при добро желание може да се направи за дни. Попитайте който и да е звуков инженер. При все това, все още им телевизии, които си позволяват да пускат реклами с по-висок звук, закони за тях няма, СЕМ мълчи. Контролен орган на дейността на електронните медии явно няма, има само такъв съвет. Събират се едни хора, приказват си пожелателно, дават разни съвети, накратко - Съвет за електронни пожелания...

В САЩ такъв закон действа от началото на 2013-а, подобни правила има и в Германия. Някои от телевизорите в Щатите дори имат вградени декодиращи устройства, които автоматично намаляват звука, когато започне рекламен блок. Тези устройства се използват и в Япония. Трябва ли и българският зрител да се натоварва с такива разходи и усилия, за да се защити от звуковия терор, или някой ще се сети да защити гарантираните му със закон права? Въпросът е - кой държавен орган следва да упражни контрол за неспазването му - КЗП, СЕМ, друг... и къде точно е ролята на СЕМ?

СЕМ се сети да реагира единствено срещу БНР като привика шефа му на разпит, по методите на Политбюро. Причината - журналистът от националното радио Петър Волгин реагира остро срещу езика на омразата. Не можело да изразява свободно лично мнение (Мария Стоянова). Познайте – мнението му е критично към „Протестна мрежа” и нейните идеи. Извинете, другари от СЕМ, но май сте прекалили със Сталин и Мусолини.
Първо всеки несъгласен с протестърските идеи беше добавян в списък с "врагове на народа", в който достойни личности бяха поругавани. По-късно в социалната мрежа беше създадена група "Да опознаем активните русофили във фейсбук". Нещо като "Народен съд", където да бъдат възправяни на словесен разстрел всички, които имат достатъчно мозък да не страдат от предубеждения и да не мразят руснаците. Накратко - група за интриги, клюки, доноси и омаскаряване. Какво следва - физически разстрел на нарочените? Колегите им майдановци вече започнаха. Направо да си направят партия ГФСР - Граждани за фашистко-сталинистки репресии. Под шапката на СЕМ, и всичко ще си е на място.

МИЛОСТ ЗА ЖИВИТЕ

Не разбирам защо винаги се сещаме за някоя ярка личност едва след като напусне този свят. Защо не можем докато е сред нас да засвидетелстваме признателност, да покажем че я ценим, че той - творецът, актьорът, поетът, не е забравен! Може би нашето признание ще дойде в правилния момент, точно, когато има нужда, за да му вдъхне кураж, сили, увереност – че това, което той прави не е забравено, че има смисъл, че още радва хората... че е ценен, въпреки. Защото винаги има "въпреки"...

За кого, каква е ползата да се сещаме за делата му, след като си отиде? Макар, че това е характерна човешка проява от как свят светува, и има своето обяснение... вижте живота на класиците. Много от тях приживе дори са били отхвърлени от средата си.

Пресни примери.

Андрей Баташов

Докато беше жив, мнозина го коментираха крайно неласкаво, по форуми под статии за него, дори го плюваха, изведнъж умря и светът заплака. Знайни и незнайни нему познати поставиха жалейки на профилите си в социалната мрежа в дълбоко прискърбие. И всички изведнъж му станаха приятели, покрусени приятели...

Amy Winehouse

Една певица, която малцина са слушали. Просто малко от нещата й са наистина слушаеми. Аз лично имам няколко любими песни от нея, но когато съм ги пускала, масово биват подминавани, никой не се впечатлява. Изведнъж умря и социалната мрежа се превърна в рефрен на Ейми Уайнхаус. Всичко затуптя в ритъма на "I'm gonna lose my baby"... Хора които за първи път чуват нещо от нея, "скърбяха". То е наистина голяма лична загуба да си отиде певица, на която едва ли знаеш как точно й се пише името, и надали си слушал нещо от нея, ама нейсе. Не че е лошо да отдадеш почит, напротив, но премногото и неестествена такава, ми идва малко лицемерно. Почва да лепне като петмез от турска баклава. Ако толкова си я харесвал, защо допреди кончината й не пусна ни веднъж нейно парче? Въобще, беше ли чувАл за нея..? ениуей.

Велко Кънев.

Тук вече ще замълча. Сърцето ми трепва. Той е от онези, които те докосват, не само с талант, а защото е от тихите и силните. Дето плачат сами..."И не ръкомахат. В гръб не забиват ками. И не молят никого. Мъката тях не ги ломи, прави ги по-всемогъщи. Силните плачат сами. Но времената обръщат.." - така се казваше в едно стихотворение...

Той си отиде в самота, социална самота. Дори с тежката си болест е продължавал да работи, до последно докато е могъл, без да се оплаква, без да натрапва драмата си на обществото, без да я преекспонира, да извлича дивиденти. Без да крещи и да иска. Нямаше кампании за набиране на дарения и смс-и, социални групи „Да спасим Велко Кънев от рака”...нямаше. Той до последно преглъщаше сам. Като достоен мъченик, каквито са повечето българи – тихомълком се броят с тегобите си, пият горчилките си, докато нечия болест бива преекспонирана до степен, че национални медии непрестанно да ме информират в централните си емисии за състоянието на едикойси - "Едикой сега вече говори",и о чудо! "Едикойси вече се и движи". Пък чак и премиерски хеликоптер, и книга за преживяванията, и номинация за нещо си и.... еееее, стига простотии бе тате! - би казал един култов герой. Докато истински големите са тихи, посредствеността крещи и залива екрана. Но мисълта ми е за друго. Защо оставаме истинските герои на нашето време, в забвение..?

Пиша това, защото днес искам да напомня за един такъв приживе! – една ярка личност в българската литература. Не е нужно да чакаме да се спомине, за да се сетим колко гениален е бил, и какво е създал. И фалшиво да зароним сълзи. Той е жив, надявам се и здрав, и такъв му пожелавам да бъде още дълги години и да твори със същото вдъхновение и проницателност. Той е поет, творец, писател, журналист.

Той влезе в обувките на Господ, обу ги, разходи се в литературните дебри и остана там с изумителния си талант. Думите му те хващат за гърлото, захвърлят те в дълбините, а после те пращат във висините, за да откриеш покой. Те идват като балсам в моментите когато ти е толкова тежко, че като прочетеш нещо от него, ти става по-леко от мисълта, че някъде тям, на тая земя някой мисли и чувства като теб, че някой разбира...това което е в теб. (поне аз така съм се чувствала и тая поезия ми е много лична)...

Той пише с възторга на дете, зрелостта на мъдрец, и таланта на майстор. Той ще те усмихне, ще те развълнува, ще те замисли, но няма да те остави безразличен. Той е Георги Константинов!


Днес той навършва 68 години. Обича да цитира Виктор Юго, че "60-те години са младостта на старостта" и с усмивка, добавя, че не се чувства достатъчно зрял и продължава да вярва, че най-интересното все още му предстои.
Автор на над 30 книги с поезия и на над 200 естрадни песни. Стиховете му са включвани в различни антологии, на различни езици - английски, японски, хинди, руски, немски. Последните му издадени книги (2010 г.) са "Премеждието, наречено Живот", със сатирична проза и първи том "Лирика" от 4-томното му издание "Избрани произведения". Стихосбирката "Обичам те дотук" прави рекорд на книжния пазар – 27 хил. тираж.
Една подробност от миналото му... когато е бил на 8 г. родителите му се развеждат и той заживява с баща си, но понеже баща му все пътува по командировки, и на практика няма кой да го гледа, както сам твърди... "от тогава започнах да се гледам сам".

Останалото е поезия.

А това са избрани любими неща...

ГЪЛИВЕР

Не искам да изглеждам уморен
и гневна гордост в погледа ми свети,
но тихи лилипути покрай мен
с безброй конци ми вързаха ръцете.

Поглеждат ме със завист отстрана,
над моя дъх тревожно са надвесли,
танцуват върху мойте рамена
и в шапката ми дирят вредни мисли.

Приличам им със нещо аз на тях,
но тънък страх в душите им трепери,
че съм висок, че крия силен мах,
че има грешка в моите размери.

Аз виждам нощем дребния им ден,
със себе си дори безсънно споря -
живеят други хора като мен
и само те са моята опора.

Мълча усмихнат. Даже съм щастлив.
Не ме тревожи силата отнета -
аз знам, че ще остана дълго жив.
Но не сред тях, а на мойта си планета.



















ЛОША ЧЕРТА

Лоша черта от рождение.
Как да се боря със нея? -
Нямам за нищо търпение.
Искам в аванс да живея.
Пътя си губя от бързане.
Ябълки късам зелени.
Моите бъдещи възрасти
тичат след мен уморени.
Харча за утре. И книгите
бързо чета от средата.
Даже щастливите мигове
идват със минала дата.
В някаква синя виелица
чезнат и хора, и вещи...
Моят живот е поредица
от недочакани срещи.
Лоша черта. Това си е.
Ала тъй какво живея,
няма да срещна смъртта си.
Ще се размина
и с нея.
















ОБЯВЛЕНИЕ

"Обичайте ме всички,
всеки ден
от шест до осемнайсет и половина.
На дребно. Или с цял абонамент.
Заради нещо. Или без причина.
Обичайте ме
по служебен път.
И по законите на красотата.
Надничайте в очите ми отвъд -
в материята скрита на душата.
Нахлувайте в живота ми със стръв.
Захвърляйте ме като празна карта.
Поставяйте ме
отстрани и във
бронзираната рамка на стандарта.
Шегувайте се,
вдигайте юмрук,
плачете -
никой няма да прекъсвам.
В уреченото време аз съм тук.
Отсъствам ли ви,
значи пак присъствам.
Обичайте ме всички,
всеки ден -
сега, преди да падне тъмнината...
А нощем да ме търси Диоген.
"Продавам нов фенер
от двеста вата."


БЛАГОДАРЯ ТИ, ЧЕ МЕ МРАЗИШ ИСКРЕНО...

Благодаря ти,
че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени
зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта - заробва.
Сега от мен
внезапно се отказваш ти,
от мойте думи,
жестове и книги...
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи,
аз чувам звън
на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено -
встрани
от твоите прищевки странни.
И пак отляво
е сърцето ми наместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам
със възкръсване,
със музика на Моцарт, със безкрая...
Ако не беше твоето отсъствие,
щях да повярвам,
че съм в рая.
















ОПИТ ЗА АВТОБИОГРАФИЯ

Най-хубавият ден
в живота ми случаен е.
Посрещах изненадан
всеки малък крах.
И не от смелост - само от незнание
усмихнат
между пропасти вървях.
Живях. Не режисирах
своите вълнения.
И въпреки
че в лудо време съм роден,
до днес не ме споходи
лудостта на гения.
(Тъй както не споходи
друг около мен.)
Приемах като рана
всяка нова истина.
А после тръгвах с нея
по стръмния ни век...
Останах си статист
в републиканската статистика:
Роден във Плевен.
Женен.
Професия - човек.


ЩЕДРОСТ

О, най-тъмна страст за собственост,
най-тъмна може би...
А всъщност и животът ми
не ми принадлежи.

Какво ми трябва повече
от залък и вода?
Едно сребристо облаче
минава над града.

И златни са дърветата
в покоя уморен...
По-щедра е планетата,
по-мъдра е от мен.

Надникнала в душата ми,
тя пита изведнъж:
Кой притежава вятъра?
А бисерния дъжд?

Кой е закупил собствено
парче от вечността?...
Разбрах. Напълних джоба си
със есенни листа.

















МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си -

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия -

теб аз съм чакал.



Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! -

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми -

ти си до мене.



Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.

(песента тук-> http://www.youtube.com/watch?v=Q-EW7S8etd8 )


* * *

...и нещо ново от последната му стихосбирка....все по-мъдър...

От дума на дума, от тема на тема,
вървим все по-близо в мъглата студена,
дори рамената ни там се долепят.
И виждам, че думите
някак си светят...
Май няма значение техният смисъл -
долавяме
само внезапната близост,
която с години сме крили напусто...
От дума на дума откриваме чувство,
което подсмърча в мъглата студена
и чака ни в тази
студена вселена...
Сред звън на трамваи и съскащи гуми
то нещо ни казва -
без всякакви думи...

СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ

БЪЛГАРСКАТА РИБА


Българската риба е ни риба, ни рак.
Когато няма риба, и българската риба е риба.
Тя е най-мълчаливата риба в света.
И си знае защо.
Черно е не само морето, в което живее, но и тиганът, в който я пържат.
От векове българската риба се лови на чужди въдици.
И се пържи в собствената си мазнина.
Тя се ражда попче, живее като цаца и завършва като калкан.
Съвсем сплескана.
Още преди да се роди, българската риба е загубила Бяло море и Охрид, Босфора и Дарданелите, затова е интернационалист.
И пасе трева.
Нито една българска риба не си знае гьола, тя плува най-добре в мътни води.
Когато тежи над един грам, обикновено се мисли за риба тон. Когато пророк Йона престои три дни и три нощи в утробата на българската риба, той излиза оттам сиромах Лазар. Защото му взимат по триста долара на час. Като за офис.
Българската риба не се яде с пръсти, нито с вилица, а с друга българска риба. Виното, с което се яде българската риба, се пие от чаша, направена от черепа на нейните врагове.
Българската риба се обединява единствено в консервна кутия.
Гръбнакът на българската риба е политически.
За нея дружбата е като слънцето и въздуха за всяко живо същество.
Това, което другите народи са направили за сто години, българската риба трябва да направи за двайсет.
Тя трябваше да се прави не само на риба чук, но и на риба сърп.
Без да бъде златна, тя изпълняваше всички желания на дядото. И на дъщеря му.
Исус с пет риби нахрани пет хиляди души.
Осем милиона български риби храниха осем души.
И чорапите им — пак кърпени.
Българската риба е най-опушената риба в света.
Тя съдържа не толкова фосфор, колкото фосфати. Българската риба се вмирисва откъм опашката. Според тези, които я управляват.
От три български риби се получават трийсет политически партии.
Българската риба е българоезична.
Тя е най-демократичната риба в света.
Преди тя е била дънна, а сега е летяща.
Хайверът на българската риба е червен и син.
Но обикновено я пращат за зелен хайвер.
Всяка българска риба мечтае да стане капиталистическа акула.
Пътят на българската риба към Европа и към света минава не през Босфора и не през Вашингтон, а през тигана.


БЪЛГАРСКАТА УЧАСТ


Българска участ е да се родиш в България.
При толкова други държави.
Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето — историческо, а бъдещето — светло.
Мълчанието винаги ще е злато.
Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
Винаги ще се давиш накрай Дунава.
Винаги ще си произлязъл от маймуна.
Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
Винаги Бог ще е високо, а Цар — далеко.
Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката — песимистична.
Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
Винаги ще обичаш наште планини зелени.
Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече — в Канада.
Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
Винаги ще бъдем най-освободими.
Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет — на друга.
Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският.
Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението — силата.
Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.


Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
Българската участ и късметът са като две успоредни прави — пресичат се в безкрайността.
Човек може да избегне късмета си, но участта си — никога.




БЪЛГАРСКИЯТ МОДЕЛ

Ако сме дали нещо на света - това е българският модел.
Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула - нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
У нас се получи обратното - кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен.
Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора. У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
У нас те са на ръководни места.
Там, когато стреляш по някого, той умира.
Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
Там са велики народите.
Тук - Народното събрание.
Там от великото до смешното има само една крачка.
Тук няма никаква разлика.
При тях са свободни хора, а при нас - цените.
Това е българският модел.
Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
И знаеш, че ги няма.
При българския модел ги има, но не са те.
И не знаеш какво е.
Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже - най-мъжествените.
Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес, отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно на асансьор и да говорим безплатно по телефон.
При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
Българският модел е неунищожаем.
С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
Както ще бъде свършено и със самата Канада.


БЪЛГАРСКИЯТ САМУРАЙ


Ние сме страна на самураи.
Самураите на Балканите.
Най-напред бяхме белгийците на Балканите, след това прусаците на Балканите, а сега сме самураите.
Може би един ден ще бъдем българите на Балканите.
Като истински самураи и ние не работим нищо.
Предпочитаме през цялото време да се бием.
Българският самурай се бие само в гърдите.
И се размножава чрез делене.
И противопоставяне.
Той дава не обет, а обед за служба.
Българският самурай е верен не на дадената дума, а на този, който дава думата.
Той е винаги от страната на изгряващото слънце.
И никога от страната на залязващото.
Конят на българския самурай е троянски, любимото му оръжие е чадър, а ветрилото му прави априлски вятър.
Той никога не употребява меча си — пази го за музея на революционното движение.
Българският самурай вярва не в кармата, а в казармата. Кимоното на българския самурай преди беше от шаек, а сега е от американ.
Българският самурай прави харакири на съседа си.
Той обича не "хайку", а хайки.
Дори когато е с джапанки, българският самурай е бос.
Българският самурай не бръсне никого. Даже главата си.
И яде ластовичите гнезда заедно с ластовиците.
Българският самурай винаги се смее последен.
И се познава и под съдран чул.
Той е прав, дори когато е легнал.
Любимото му изкуство е бойното.
Когато чуе думата "култура", българският самурай се хваща не за пистолета, а за бюджета.
И съкращава сумата.
В предизборната си програма той обещава да превърне дори плачещите върби в смеещи се.
И Черно море в Бяло.
Паунът на българския самурай е едноцветен. Българският самурай е екологически чист, политически активен, социално слаб и сексуално силен.
Той не гори, но поддържа горенето.
Не яде треви, но където мине, трева не никне. Колкото повече сме самураи на Балканите, толкова по-малко ще бъдем българи в Европа.

Ти си гъз!

...не знам как се сетих за това, сигурно защото денят беше безумен. обикновено такива са повечето дни, когато колегите ти са излезли отпуск, а ти си поел и тяхната работа... Just Enjoy :)



Когато случайно имаш наистина лош ден и просто искаш да си го изкараш на някой, направи го но не на някой който познаваш а някой който не познаваш.
Всичко започна когато един ден си седях на бюрото и си спомних за телефонен разговор който трябваше да проведа а бях забравил. Намерих номера и позвъних. Вдигна мъж който каза:
- Ало?
- Здравейте, аз съм Крис. Мога ли да говоря с Робин Картър?
Неочаквано телефона ми беше затворен. Не можах да повярвам че някой може да бъде толкова груб. Намерих верния номер на Робин и и се обадих – бях разменил последните две цифри на номера. След като свърших разговора с нея отново набрах „грешния" номер. Когато някой от другата страна ми вдигна, аз извиках
- Ти си ГЪЗ!!! - и затворих.
Записах си номера с думичката „ГЪЗ" до него и го прибрах в чекмеджето на бюрото. На всеки няколко седмици когато плащах сметки или просто имах наистина лош ден аз звънех на този номер и крещях в слушалката „Ти си ГЪЗ!!!". Това винаги ме успокояваше. Когато програмата „Разбери кой звъни" се появи и в нашия район си замислих че моето терапевтично „Ти си ГЪЗ!!!" трябва да спре. Така че отново му се обадих и казах:
- Здравейте, аз съм Джон Смит от телефонната компания. Обаждам ви се за да разбера дали се интересувате от нашата програма „Разбери кой звъни".
- НЕ! – извика той и ми затвори. Веднага го набрах отново и му казах
- Защото си ГЪЗ!!!
...
Един ден бях до супермаркета чакайки да се освободи място за паркиране. Някакъв пич с черно БМВ ме изпревари и паркира на мястото за което търпеливо чаках. Натиснах клаксона и се разкрещях че аз чакам за това място. Идиота не ми обърна никакво внимание. Тогава забелязах табелката „Продава се" залепена на прозореца така че си преписах телефонния номер от нея. След няколко дни, точно след като звънях на първия „ГЪЗ"сложил съм си номера му на бутоните за бързо набиране), си помислих че не е лоша идея да звънна на беемве гъза също.
- Ало, вие ли сте човека който продава черно БМВ?
- Да. Аз съм.
- Можете ли да ми кажете къде мога да видя колата?
- Разбира се. Аз живея на 1802 Запад, 34-та улица. Жълта къща и колата е паркирана точно отпред.
- Извенете, вашето име е?
- Казвам се Дон Бъргмайер. - отговори ми той.
- Дон, по кое време сте си вкъщи?
- Всеки ден след 17.00.
- Слушай Дон, мога ли да ти кажа нещо?
- Да?
- Дон, ти си ГЪЗ!!! - и затворих. Добавих номера му в бутоните за бързо набиране.
Сега, когато имам лош ден, имам и двама гъзове на които да звъня. След няколко месеца ми дойде идея. Звъннах на гъз N1:
- Aло? – попита той.
- Ти си ГЪЗ!!! – но не затворих.
- Още ли си тук? – попита той.
- Да, тук съм – казах аз.
- Спри да ми звъниш!! – изкрещя той.
- Нама пък! – изкрещях му и аз.
- Кой си ти? – проклинаше той
- Казвам се Дон Бъргмайер.
- Така ли? И къде живееш?
- 1802 Запад, 34-та улица, ГЪЗ ТАКЪВ! В жълта къща и черния ми баварец паркиран отпред.
- Ей сега идвам Дон. По добре почни да си пееш молитвите! – заплаши ме той.
- Мухаха! Като че ли ме е страх от теб ГЪЗ смотан!
След това звъннах на гъз N2:
- Aло? – каза той.
- Здрасти бе ГЪЗ сплескан – казах аз, отново без да затварям.
- Само да те намеря... – се развика той.
- И? – прекъснах го аз – Какво ще направиш?
- Ще те спукам от бой!
- Е, значи това е твоя шанс – казах аз – Ей сега идвам да видим!
След което затворих и незабавно се обадих в полицията и им казах че живея на 1802 Запад 34 улица, и в момента се прибирам за да убия моя любовник. След което звъннах в Новините на 9 канал за да ги уведомя че двама гейове се бият на 1802 Запад, 34-та улица. Бързо отидох до колата и тръгнах към 34-та улица. Там имаше двама задници които се пребиваха от бой пред 6 патрулки, полицейски хеликоптер и репортерски екип от новините!